Tags

, , , ,

Разказът “Джими снежинката и Тихомир” е публикуван за пръв път в списание “Беседа”, а по-късно влиза във първата книга на Дена Попова – “Момичетата от добри семейства” (2009 г.)

Дори и през февруари Джими спеше на отворен прозорец и прибрани завеси, за да може да усети кога ще завали сняг. През деня седеше на тигровия фотьойл пред затворения прозорец, със слънчеви очила и хавлиени кърпи в скута. Чакаше с ужас слънчевия лъч, който ще пробие завесата и ще го разтопи. Докторът, който го изписа от болницата миналия месец, му беше казал, че страда от манията на снежния човек – страх да не се разтопи от слънцето и да не изчезне. През декември се събраха близо три седмици, в които не излезе нито веднъж, а когато точно на Бъдни вечер заваля сняг, той забрави за поканата на майка си и прекара цялата нощ седнал на пейката пред блока. На сутринта един от съседите го откри, докато все още спеше, с червен нос и залепен за пейката. Съседът повика лекар и Джими остана в болница за два-три дни. При изписването доктор Деспертов обясни на Джими, че проблемът би трябвало да намалее с пролетта, когато снегът напълно изчезне. И също, че всички маниакалности се лекуват преди всичко със силна воля и пълно отричане. По пътя към вкъщи Джими реши да се прекръсти на Тихомир, за да не му напомня нищо за сне……..ките. Оставаше още малко до пролетта, а и прогнозите по телевизията предвиждаха само още един снеговалеж до края на март, който дори нямало да натрупа сериозно. Тихомир впрегна цялата си воля като бик, който трябва да изоре цяла нива, и беше решен да устои на снега, докато дойде пролетта. Удържаше се дори когато нощем си представяше как снежинките танцуват, въртят се, смеят се, гонят се под уличната лампа до блока.. Прекарваше дните си вкъщи, а единствените, които му идваха на гости, бяха майка му и ранобудният съсед от последния етаж. Само един ден Джими се върна за съвсем кратичко. Някой позвъни на вратата. Тихомир се забави с отварянето, защото беше свикнал гостите му да влизат сами. Когато погледна през шпионката, видя, че върху един голям кашон седеше дребен мустакат мъж. – Извинявам се много за безпокойството, но няма кой да ми помогне да сваля този кашон до долу. Въобще не е тежко, само дето е огромен тоя кашон. Двамата го хванаха и тръгнаха надолу по стълбището. А когато стигнаха долу, Тихомир беше сигурен, че или е празен, или вътре има перца. – А какво има в този кашон? – Ами то е нищо и никаква работа, изкуствен сняг ми поръчаха да направя за една постановка в големия театър. Ей това, дето го гледаш тука, може да затрупа цялата сцена. – Отвори капака и показа снежния пух. Джими дотича веднага в очите на Тихомир и заграби две шепи от снега.  Качи се в асансьора и натисна копчето за последния етаж. Снегът в ръцете му си беше чист стиропор. Джими го напъха в джобовете си и слезе от асансьора. Мина през нещо като капандура и се озова на покрива на блока. Скоро щеше да се стъмни съвсем. Джими отиде до ръба на покрива и започна да пуска снежинките от джобовете си. Падаха почти като истински надолу  –  въртяха се, гонеха се, изгубваха се. Свършиха. Тихомир и Джими се спогледаха.

Това беше, вече изчезна.

Тихомир погледна небето от покрива на блока. Нямаше облаци, а звездите бяха ясни, като през топла лятна нощ. Тихомир започна да брои звездите. Преброи ги всичките, без да пропусне нито една – в 9 вечерта на 26 март звездите над ж.к. „Надежда” бяха 218. Поседя още половин час там горе, повтори броенето. После се прибра и се засмя на нещата, които Джими беше забравил в стаята – очилата, тигровия фотьойл и купата с моркови. Преди да си легне, Тихомир се сети, че на сутринта има контролен преглед при д-р Деспертов. Ще му разкаже, че Джими съвсем е изчезнал, че вече може часове наред да седи навън. Преброи наум до 218 и заспа спокойно.

Advertisements