Литературен конкурс „Отдалечени“
Здравейте, приятели!
Отоново сме заедно с лауреатите на нашия литературен конкурс. Предлагаме ви откъси от спечелилите първо, второ и трето място.
Първо място: Капан за мишки, Моника Арнаудова
Самотата се промушва
през мишите дупки в егото ми
и дъвче сладко страха ми,
че любовта ще ме окове.
(оставям ѝ още трохи всяка нощ)
Самотата ме хвана
в мишия капан,
заложен за нея.
Второ място: Близо, Яна Пеева
Той се приближи. Само на 1.80 м от нея, тя изведнъж забеляза всяка точица по пода на автобуса помежду им. Не знаеше дали от паника, или вълнение, но напълно се скова и не възстанови онези благоприлични 20 сантиметра, които той си беше откраднал от личното ѝ пространство.
Глупаво. Но и неизбежно. Нямаше накъде да мръдне, автобусът беше традиционно препълнен. Всички пазеха строгата дистанция от само 2 метра един от друг и никой не беше особено щастлив. Щяха да се разлетят напосоки, колкото се може по-далеч от другите, сякаш всеки един носеше роната. Тя наистина беше в капан между старите дами. И този смел младеж, който би я освободил от клопката, ако само се върнеше на предишното място. Правилното място. Но той си стоеше напълно невъзмутимо само на 1.80 м от нея.
Може би пък бе съдба. Може би това беше нейният романтичен момент – като от старите сладникави филми. Преди хората са разливали кафе едни върху други, а днес си нарушаваха личното пространство. Окуражена от мисълта за филмов романс, тя си позволи да погледне към натрапника. Ръка с нетипично силен тен държеше голяма папка за чертежи. Голямата черна чанта бе почти изцяло облепена със стикери като най-впечатляващ беше ретро предупредителен знак с рисунка на човек с маска и надпис „При влизане задължително с маска!“. Имаше и залепена друга табелка с колекционерска стойност, истински екземпляр от американските 6 feet apart знаци. Все предупреждения, които той сякаш не разбираше, ако можеше да се съди по действията му. Тя почти прихна да се смее, което силно обезпокои няколко дами, насядали около нея и забелязали по острото излизане на въздух от носа и устата ѝ със звук, съмнително наподобяващ кихане. Твърде засрамена, че да вдигне погледа си и да види реакцията на мъжа, тя само огледа набързо обувките му с периферното си зрение. Изглеждаха… използвани.
Тя заключи, че не само този мъж притежава доста голяма банкова сметка, съдейки по редките арт стикери на папката му, но и една доста голяма доза безразсъдство. И точно заради това тя го обичаше.
Да, тя несъмнено бе влюбена…
Вълчица, Виктор Монов
Тъмна гора, брези страшни,
облаци сиви на черно небе,
ловджии с пушки жадни
гонеха бясно майка с дете…
Трето място: Далече, Нина Георгиева
Спомен за слънце,
Бяла завивка,
В двора се чува песен на птичка
Жълти лалета,
Румени багри
Небосклонът априлски шари…
Поощрение: Далече в морето, Ирина Атанасова
…Макар и далеч от сушата, оцеляващи на примитивни лодки сред вълните, морските номади имат на какво да научат хората от съвременния цивилизован свят. Животът и уменията им напомнят за връзката между всички живи същества и заобикалящата ги среда. Тази връзка е по-силна от изолацията, големите разстояния и различията между раси и култури.
Цветовете на броя
За поета, за когото няма стихове, Магдалена Воденичарска
Гърбът ми докосва студената влажна пръст. Не се чува нищо друго освен тежкото дишане на умиращите. Необичайно тихо е. По това време англичаните стрелят като луди. Сега някой игла да изпусне, ще се чуе. Защо е толкова тихо?
Злокобната тишина ме плаши, затова насочвам мислите си към нещо друго. Нещо хубаво. Но как да мисля за нещо хубаво, когато приятелите ми умират около мен? Окопите са пълни с телата им. Въпреки че почистваме всеки божи ден, в един и същи час, те винаги миришат. Смърдят на умиращи, на умрели, на смърт, на гнила плът, на кръв, на прах и барут. Миризмата на страха също се усеща…
Представям си… представям си как се връщам вкъщи, в бащината къща. В главата си мога да видя себе си как вървя по нашата калдъръмена уличка към нашата порта. Ранна лятна вечер е и подухва лек ветрец, който прогонва жегата. Слънцето вече е залязло, но продължава да разпръсква кадифеночервеникави конци по небето. Денят бавно и смирено гасне, а сърпът на луната вече е изплувал на хоризонта блед, като че е наметнат с воал. Звездите са по-ярки от всякога. Посрещат го у дома. Вечерта е напълно тиха, чува се само тихата песен на самотната птичка, която е кацнала на някой клон наблизо. Виждам дома си и сякаш всичката скръб, всичките нещастия, които са ме измъчвали месеци, години наред, се изпаряват. Умората от пътя и от войната също изчезват. Стигам до портата и посягам да я отворя…
…После остават само сълзите, стичащи се по лицето ми, и звънът в ушите ми. Безспирно пищене, което усещам във всяка част на тялото си. Далечен, хриплив глас – моят глас – изрича думите, които са се запечатали в съзнанието ми: „Тук съм, за да не са други на мое място“.
Отново чувам жуженето във въздуха, този път по-близо до мен. Показвам главата си над рова и виждам опашката, която бомбата оставя след себе си. Описва съвършена парабола и се забива на няколко метра пред мен.
Преводачи, Александра Ладжева
…Защо позволяваме на страха,
на неудобството,
да бъдат по-силни от любовта,
която чувстваме?
Нима искаме сърцето ни да се превърне в затвор?
Що за живот ще да е това?
Защо си позволяваме да губим още
единствени моменти,
като последните тридесет секунди,
в размишления и страхове?
Защо не се научим да бъдем преводачи?
Един-единствен, Никола Кралев
Енигма. Наднича загрижено, повява вятър, умът се избистря. Коси бели, очи черни, сърце голямо, съпротива – огромна. Тя галеше нежно земята под нея, създаваше брилянтни пейзажи, украсяваше пясъка с вода. Но за него тя е, различна е.
Рицар. Гордо се извисява, привлича внимание, очите парят. Одежди жълти, зъби искрящи, бузи трептящи, страст – безкрайна. Той изпичаше полетата, поваляше хората и блестеше над водата. Но за нея той е, различен е.
Уви, съдбата е иронична. Удря един по лявата буза и те оставя на земята. После се опитваш да станеш – само за да посрещнеш още един. Съдбата е и лаконична. Думи две-три и трябват и е задоволена. А страдалците – разгромени…
Очакваме творбите по новата тема за следващия брой, която е
Химнът на часовника!
Journal of Literature and Culture of the ACS 